Държавно управление и правно регулиране

В демократичната правова система не съществува „държавно управление“ без активното участие на гражданското общество. То представлява набор от процедури, в които участниците упражняват контрол и влияние върху решенията, вземани от упълномощените държавни органи.

Правното регулиране е специфичен вид правотворческа дейност, чиято основна цел е да институционализира общата нормативна воля на обществото. Тук виждам връзката между управлението и регулирането: правото служи като инструмент за държавно управление. Управлението се свежда до ръководството на националните дела в рамките на законодателство, определено най-вече от Конституцията, така че всяко решение в управлението да попада в точно зададен юридически механизъм, който гарантира неговата реализация.

Ако перифразирам Тацит, бих посочил, че колкото по-корумпирано е управлението, толкова по-недостатъчно ще бъде и законодателството му. Под „управление“ разбирам действията свързани с разработването, прилагането и тълкуването на закона. В този контекст ще разгледам принципа за разделение на властите – юридическото изражение на управлението над правото вътре в самата държава. Заради това смятам да оспорвам тенденцията към натрупване на множество закони, която сама по себе си подкопава доверието към тях. Ще отхвърля идеята (както я формулира Джовани Сартори), че може да се управлява чрез приемане на ново законодателство; той обяснява: „това води до смесване между управление и законодателствуване“.

Законодателният процес всъщност представлява пресечна точка между политика и право. Моета теза тук е следната: политическата програма на спечелилата изборите партия или коалиция трябва задължително да стане част от законодателната програма. Само така можем да считаме закона за легитимен и отражаващ обществен интерес.

За едно управление да бъде наречено "добро" или "успешно", то трябва предимно да има правна оправданост и основание — затова го квалифицираме като правилно. Оттук стигам до извода, че държавното управление трябва строго да спазва принципите закрепени в правото с акцент върху Конституцията.

Важно е също така компромисите в този процес често са неизменна част; те обаче следва да бъдат направени въз основа на избора между моралната или юридическата справедливост според конкретни условия. Моделът за справедливост не бива да произлиза единствено от компромиси — именно тук се проявява “изкуството” във властовото управление. Консултациите сред участниците във дебатите са основополагающият демократичен аспект във всяко ефективно управления в една правова страна.

Управлението получава легитимност само ако успее убедително мотивира всички субекти спрямо спазването на законите; тези закони пък би трябвало действително να представят техния интерес и институционализиране общността като цяло.