Инок Ардън

Така те се венчаха под звуците на камбани, с радостно биеща мелодия. Но в сърцето на Ани нямаше нищо от този звън. Сякаш около нея постоянно ехтяха стъпки – откъде ли идваха? И сякаш някой й шепнеше неразбираеми думи. Тя не желаеше да остава сама у дома и предпочиташе да не излиза без компания. Или пък прекарваше дните си в ждрелото, вперила поглед в морето като корабокрушенец, копнеещ за платно. Времето минаваше, но никое платно или призрак не се появяваха; само изгревът изпращаше стрелите си от пурпур между папратите и палмите, а скалистите брегове блестяха със светлина от изток по водата и обратно към запад; най-накрая огромните звезди осветяваха небесния свод, а океанът ревеше безспирно – все така стрели на изгрева, но нито едно платно! Един ден той усети как звучат камбаните далеч назад във времето и внезапно изпита трепет при спомена за тях. Когато погледна великолепния остров с омраза обаче, му стана ясно колко важен е Онзи другаде – присъстващ навсякъде така, че никоя душа която търси Него да не бъде оставена сама; иначе би могла да умре от самота.