Български хроники том 2 (ново издание)

Тази публикация представлява финалната версия на "Български хроники".

Историците обикновено разглеждат човешкия живот основно през призмата на фактите. Стефан Цанев обаче добавя и емоции и размисли в своята работа. Неговата цел е да предотврати скуката, умората или дори менталното затъпяване от историята у бъдещите поколения. Авторът показва естествения ход на събитията, а неговите исторически текстове наподобяват трохичките, оставени от Хензел и Гретел - както те се връщат към дома си, така и нашето изучаване на историята остава възможност, а не неизменна реалност. В този контекст подходящо предстояние за историите на Стефан Цанев би било: "Уважаеми дами и господа, Историята продължава."

"Скуката е духовен бич." Преди повече от двадесет години, когато с проф. Николай Генчев обсъждахме в Кинодейците или Руския клуб след третата чаша той заявяваше:
- Поете, защо не напишеш една весела история за България!
За съжаление тогава не оцених сериозността зад това предложение.

Преди няколко години обаче случайно попаднах на учебник по история написан толкова безинтересно, сякаш авторите са имали единствена задача – да провокират ненавист у българчетата към тяхната собствена история; ядосах се и реших да изпълня предложението на професора.

Да пишеш за царете беше лесно – техните далечни съдби ни касаят много абстрактно. Но когато става въпрос за Паисий, Бозвели, Раковски, Левски, Ботев или Дюстабанов – означаваш да преминаваш през смърт множество пъти с всеки един от тях.

Обърнете внимание върху странния край на живота на отец Матей: след като загубил вярата си в Бога – три дни по-късно починал. Три дни – толкова време може човек да живее без вяра! Без вяра в Бога или идеали; без надежда за истинност или мечти...

А ти какво ще кажеш? Вярваш ли във нещо? А аз вярвам ли? Или просто бродим из тази нежна планета като живи мъртъвци? Способни ли сме ние - подобно на нашите възрожденци - да пожертваме всичко за народа си и свободата си само ей така - безкористно?, мислейки само доброто общо благо вместо личните облаги? Или сме готови да произнесем робските думи: "Какво ни е нужно свобода? Свободата не носи храна?"
Стефан Цанев