Портретът на Дориан Грей

В един магически портрет, изображаващ младеж, започва да се проявява стареене, докато самият той остава красив и млад. В отчаян опит за спасение, този мъж стига до дъното на обществото в викториански Лондон. Дали портретът ще спре да погрознява и остарява, отразявайки неговата истинска същност?

Романът на Оскар Уайлд все още привлича с интригуваща история и великолепно изградени персонажи. "Портретът на Дориан Грей" е единственият роман на автора, който дебютира в списание "Липинкот" на 20 юни 1890 г., а по-късно излиза като самостоятелна книга през 1891 г. Тази блестящо написана творба бързо става бестселър и вече три века е част от европейската литературна традиция.

Книгата се откроява сред шедьоврите на романовия жанр със своята жанрова неяснота – признават я за роман, но мнозина отбелязват присъствието както на романтични мотиви, така и драматичен елемент. Може би можем да я разгледаме като фантастичен роман предшественик на съвременните фентъзи произведения.

Уайлд изгражда сюжета си около класическия мотив за сделка между човек и дявол. Интересното тук е как картината играе активна роля в развитието на действието. Според парадоксалната идея от есето му "Упадъкът на лъжата", животът имитира изкуството: "живият" Дориан Грей подражава образа си от портрета и успява години наред да остане младостта си запазена благодарение именно него. Художникът му подарява картината, но зловещата истина остава скрита – външният вид не старее; вместо това душевната му деградация оставя следи върху платното с времето.

Портретът служи като отражение на душата му - той го ненавижда докато пропада все повече в порока и престъпността. Въпреки фантастичния аспект „Портретът на Дориан Грей“ представя светски психологически сюжет относно терзанията при загубата на душевен компас.

Двамата герои - Лорд Хенри и Дориан Грей комуникират чрез парадокси; подобна динамика важи почти за всички персонажи в книгата. Ако критик решеше да изброи парадоксите тук, вероятно те щяха да са стотици – много от тях са остроумни коментари към недостатъците в британското общество по онова време. По този начин Уайлдовият денди представлява антиконформистична фигура срещу установените социални норми.

На последната им среща Дориан напомня горчиво за книгата “Наопаки” , която получава от приятеля си – средство за развращаване според него . Подобно друг герой от тази литература - той олицетворява неприспособимостта към обществото , вярвайки че думите могат реалистично да променят света около нас ; повторено потвърждение че изкуството има превъзходство над живота."