Реквием за Търнов

В българската живопис концепцията за "националната традиция" винаги е привлекала значително внимание. Изглежда, че влиянието на "европейската линия", започнала през Възраждането, не е успяло напълно да прекъсне дълбоките връзки с средновековната култура. Интересен факт е, че възходът на „родното“ настъпва в момент, когато модерните течения от Европа вече са навлезли в нашето изкуство. Освен това стилове като сецесион, символизъм и експресионизъм намират добра почва именно благодарение на тази тенденция и преодоляват етнографския академизъм от началото на века. Този подем в търсенето на национална идентичност всъщност се наблюдава при всички млади народи в Европа.

През ранните 60-те години у нас каноните на социалистическия реализъм биват нарушени и едно от основните направления както в живописта, така и в графиката и монументалното изкуство става стремежът към „национален стил“. Разбира се, романтичните представи за миналото и художественият гений на българина играят важна роля във формирането на тази стилистична посока. Не трябва обаче да пренебрегваме друга също толкова важна причина: докато "модерното" все още среща много препятствия, "националното" предлага удобен начин художниците да прикрият пробива си извън границите на академизма. Те по един или друг начин черпят вдъхновение от иконографията и фреските или ярката цветова палитра на народните тъкани.

Тази интензивна активност води до значителни пластични открития, които официализират новите направления в нашето изкуство. Григор Спиридонов е един от малцината творци, които приемат идеята за „национален стил“ не просто като повърхностен подход, а като сериозна артистична мисия. През последните тридесет пет години неговата работа следва принципите на средновековната живопис; той включва цитати от предшествениците си но най-вече усвоява духа им - вдъхновява се от светлостта и достиженията на личности като Йоан Кукузел или Патриарх Евтимий.

Неговата серия картини посветена на Велико Търново представлява крепостта духовността ни – тя символизира опората ни срещу чуждото робство и жертвоготовността ни. Заедно с архитектурния контекст изображенията на свети българи изглеждат дори по-силни; сякаш техният дух продължава да вдъхновява местността около тях. Усеща се как Григор Спиридонов ходи между сенките им в град-видение изпълнен със история – място където страданието среща радостта чрез изкуството което преследва духовно усъвършенстване над чисто естетическото постижение.

От стилистична гледна точка работата му не може да бъде обвинена за директно копиране нa средновековни образци; традицията тук не функционира просто като модел за подражание. Вместо това тя преминават през индивидуалния поглед към душевността му; странно достатъчно модерният визуален език резонира с внушението характерно за икономичното изобразяване.
Очите при персонажите приличат магнит — те привличат вниманието без значение дали погледът им остава насочен навътре към собствената реализация или идеи олицетворяващи знание освещаващи лицата им подобие почти ангелско озарено вътрешната светлина качествуваща таланта им.

Григор Спиридонов нарича своя цикъл „Реквием за Търнов“, който всъщност представляван реквием для българския дух — съзидателен , талантлив , чист .